Страхът остана в него и в колата по пътя към Академията за наука и литература на Йони Вели.

- Мамо, дали да не прескоча този клас? – попита Майлс.  – Много деца прескачат по един клас.  Тогава ще мога тази година да работя по различни проекти.  Нали знаеш, че имам много проекти?  Това може да стане годината ми за проекти!

- Майлс, когато прескочиш клас, не си стоиш у дома цяла година.  Тогава просто започваш следващия клас.

- Знам, мамо.  Но ако го направя, ще бъда по-малък от всички останали деца.  Това няма да е добре за развитието ми.  Затова мисля, че свободна година за проекти е добра идея.

- Няма да имаш година за проекти.

- Може да използвам годината, за да пътувам.  Нали знаеш, че винаги съм искал да видя света!  Казват, че пътешествията са най-доброто училище.

- Не.

- Може да си взема творчески отпуск.  Знаеш ли какво е творчески отпуск, мамо?

- Да.  А тизнаеш ли какво е творчески отпуск?

- Ами, в общи линии е година за проекти.

- Не.

Спряха пред училището.

- Взе ли си всичко? – попита Джуди.  Майлс провери.

Новата му раница беше тук, също и новата кутия с обяда му.  Тук бяха и новите му папки, новото му яке и – най-важното – старата му тетрадка с номерата.

Тя,разбира се, изглеждаше съвсем скучна отвън (за да не буди подозрения), но отвътре беше невероятна тетрадка, пълна с подробни описания, карти, бележки и планове за всички най-хубави номера, които Майлс някога беше правил.

Номерът с призрака.  Номерът с липсващия преден зъб.  Операция: Мокро домашно.  Всичките бяха вътре, заедно с още други. Две котки вместо куче.  Риба в леглото.  Лимонада без никаква захар.  Мисия: Пай.  Вътре беше всичко, което бе направило Майлс известен.  Кетчуп, който изглежда като кръв.  Стафиди навсякъде.  Операция: Шорти, пълни с пясък.

В първия си учебен ден в ново училище, в нов град трябва да решиш какво дете ще бъдеш.  Можеш да бъдеш умникът или пък детето с готините обувки.  Можеш да бъдеш детето, което знае всичко за старите коли, за политиката или за Първата световна война. Детето, което винаги има балсам за устни.  Шахматистът, баскетболистът, детето от ученическия съвет.  Детето, което организира състезания с консерви.  Детето от първия чин.  Детето от последния чин.  Детето, което винаги вдига ръка, дори и да не знае отговора. Детето, на което е позволено да гледа забранени за деца филми. Детето, на което не е позволено да гледа забранени за деца филми, но казва, че го прави, и си измисля сюжетите по трейлърите, които е видяло.  Детето, чието семейство няма телевизор и непрекъснато иска да ползва вашия.  В първия учебен ден може да се престориш, че говориш с френски акцент, и да бъдеш Чужденеца.  Можеш да занесеш подарък на учителя си и да станеш Подмазвача.  Детето със скъпи помагала за училище.  Детето, което остри моливите си по десет пъти на час.  Странното дете с два различни чорапа.  Детето, което носи къси панталони всеки ден, независимо от времето.  Това е денят, в който можеш да решиш да се превърнеш в нов човек и да останеш така до края на живота си.

Но Майлс не искаше да бъде нито един от тези варианти.  Той изобщо не искаше да се превръща в нов човек.  Искаше да бъде същото дете, каквото беше в старото си училище – Шегаджията.  Майлс беше най-добрият шегаджия, когото училището му някога беше виждало, и щеше да бъде най-добрият шегаджия и в новото си училище.

- Чао, мамо.

Излезе от колата и огледа Академията за наука и литература на Йони Вели. Училището беше ниска и широка тухлена сграда във формата на къса и широка тухла. Имаше табела.

АКАДЕМИЯ ЗА НАУКА И ЛИТЕРАТУРА НА ЙОНИ ВЕЛИ

ДИРЕКТОРЪТ БАРКИН КАЗВА:

ДОБРЕ ДОШЛИ ОТНОВО, ТЪПАЦИ!

НЕКА ТОВА БЪДЕ НАЙ-ДОБРАТА НИ ГОДИНА ЗАЕДНО!!!

Майлс се огледа наоколо и забеляза всички неща, типични за едно училище.

Видя типичната беседка.

Видя типичното знаме, поставено на типичния пилон.

Видя типичните шумни групички от деца.

Типичните храсти.

Типичните дървета.

Типичният училищен вход, блокиран от нечия типична кола.

Не, чакай.  Нещо не беше както трябва.  Майлс погледна отново.

Приближи се към тълпата от деца.  Чу хихикания.  Чу смях.  Чу дори и кикот.

- Има КОЛА на СТЪЛБИТЕ – каза едно от децата, съобщавайки очевидното. – КАКВО става? – продължи същото дете.  – Искам да кажа, СЕРИОЗНО.  Някой може ли да МИ КАЖЕ?

Момчето се казваше Стюарт.  Всеки един от останалите можеше да му каже какво става.  Но никой не го направи. (Това се случваше често на Стюарт.)

Сърцето на Майлс затуптя силно.

Звънецът би и задейства алармата на колата.

Никой не помръдна.

- Искам да кажа, КАК ще влезем в училище, след като ТАЗИ КОЛА е там? – избухна в истерични сълзи Стюарт.

Майлс се усмихна за първи път откакто бе напуснал стария си град.  Това беше един доста добър номер.

След това спря да се усмихва.

Това беше много добър номер.

Намръщи се.

Изглежда училището вече си имаше шегаджия.  И то много добър шегаджия.

Майлс Мърфи не знаеше нищо за Първата световна война и не носеше различни чорапи.  Така че ако не беше училищният шегаджия, той беше никой.