- Балонът и други неиздавани истории
- Малкият Никола̀ тръгва пак на училище
- Ваканциите на малкия Никола̀
- Малкият Никола̀
- Щуротиите на малкия Никола̀
- Междучасията на малкия Никола̀
- Малкият Николà и приятелчетата
- Малкият Никола̀ и съседите
- Изненадите на малкия Никола̀
- Малкият Николà пътува
- Малкият Никола̀ си има неприятности
- Коледа с малкия Николà
- Малкият Николà се забавлява
- Тупаниците на малкия Николà
„Животът е сложно нещо, момчето ми...“ – това са крилатите думи, увенчали рождения ден на таткото на Николà. Авторът на текста Рьоне Госини и илюстраторът Жан-Жак Семпе не се шегуват в тази книга, те направо ни скъсват от смях.
Може ли телефонът да бъде играчка, колко сладоледа са нужни за една кинопрожекция, лесно ли се разказва виц – всичко това ще научим от неуморния и словоохотлив Николà. Тук е и разказът как родителите му го оставят самичък вкъщи, за да отидат на вечеря, и какво се случва тогава...
А като добавим решаването на кръстословица и разходката сред чудесата на природата, окончателно разбираме колко е хубаво да притежаваме и тази книга от знаменитата поредица сред четивата в нашата библиотека.
В четвъртък, нали не учим, отидохме с мама да пазаруваме. Тя ми купи страхотни жълти обувки, жалко, дето няма да мога да ги нося, понеже ми убиват. Ама аз не казах на мама, за да не я натъжавам и да бъда послушен. Като излизахме от магазина, мама ми посочи една голяма къща и рече:
– В тази сграда се намира службата на татко. Дали да не се отбием при него?
Аз казах, че ще бъде адски хубаво.
Когато мама започна да отваря вратата към службата на татко, отвътр
е се чу силен шум, а после влязохме в една стая, където имаше сума ти господа и всичките май бяха много заети. Татко вдигна глава над листовете, които гледаше, и страшно се учуди, когато ни видя.
– Я! – каза татко. – Какво правите тука? Помислихме, че шефът се връща.
След като ни видяха, другите господа май вече не бяха толкова заети.
– Момчета – рече татко, – да ви представя жена ми и сина ми Николà.
Господата станаха от бюрата и дойдоха да ни поздравят. Татко ги представи на мама.
– Този дебелият е Барлие, лаком е колкото си иска – каза татко.
Господин Барлие се разсмя; приличаше на моя приятел Алсест, само че с вратовръзка. Алсест ми е приятелче от училище и все яде.
– Да не ви пречим на работата? – попита мама.
– Ни най-малко, госпожо – отговори господин Бонгрен. – Впрочем шефа господин Мушбум го няма.
– Значи това е прочутият Николà, за който толкова сме слушали? – попита господин Малбен, тоя със зъбите.
Аз му казах, че съм аз, всичките се изредиха да ме галят по главата, разпитаха ме дали се уча добре, дали слушам и дали татко мие чиниите вкъщи. Аз отговорих на всичко с „да“, за да не сбъркам нещо, а те всички се разкикотиха.
– Много хитро – рече татко. – Я им кажи истината, Николà.
Тогава аз казах, че не се уча толкова добре в училище, а пък те се разкикотиха още по-силно. Направо като в междучасие. Адски щуро.
– Е, виждаш ли, Николà? – рече татко. – Татко ти работи тук.
– От време на време, като не е зает с чиниите – обади се господин Трампе, татко го ръгна с юмрук в ръката, а господин Трампе го тупна по главата.
Аз се загледах в пишещата машина на едно от бюрата. Господин Патмуй се приближи до мен и ме попита искам ли да се науча да пиша на неговата машина. Аз казах, че искам, ама да не му преча. Господин Патмуй ми отвърна, че съм едно чудесно момченце, че тъкмо работел, но нищо, и извади от машината един лист, на който пишеше: „бадабадабададубидубидубодободо“ и нататък все така. Господин Патмуй ми показа как става и аз опитах, ама не натисках достатъчно копчетата. Господин Патмуй ми каза да не се боя, а да удрям силно, и аз фраснах с юмрук машината. Чуха се звуци и господин Патмуй май се притесни, опита се на свой ред да чукне по машината, каза, че нещо се е счупило, и се зае да го оправя.
Стоях си и гледах господин Патмуй цял омотан с червено-черна лента, много красиво, и изведнъж под носа ми прелетя хартиено самолетче. Беше го метнал господин Дюпарк. Самолетчето на господин Дюпарк беше жестоко и крилата му бяха оцветени в синьо, бяло и червено като на истинските самолети.
– Харесва ли ти моето самолетче? – попита ме господин Дюпарк.
Аз казах, че да, тогава господин Дюпарк заяви, че ще ме научи как стават и измъкна от бюрото си лист, върху който пишеше: „Предприятие „Мушбум“. И бързо-бързо с едни ножици, с малко лепило и едни цветни моливи измайстори друго самолетче. Бива си го господин Дюпарк; сигурно вкъщи има сума ти самолетчета.
– Упражнявай се – каза ми господин Дюпарк, – на бюрото ми има хартия.
Захванах се да правя самолетчета, а всички бяха наобиколили господин Патмуй, който беше много зает с пишещата машина. Имаше червени и черни петна по лицето и по ръцете, понеже лентата пускаше боя, също като синята ми пижама. Татко и другите господа даваха майтапчийски съвети на господин Патмуй. Само господин Барлие не беше при тях, седеше си, беше си качил краката на бюрото, хрупаше ябълка и четеше вестник.
После чухме как някой шумно се изкашля и всички се обърнаха. Входната врата беше отворена и там беше застанал един господин с много недоволен вид.
Всички приятелчета на татко спряха да се майтапят и се върнаха по бюрата си. Господин Барлие си смъкна краката, метна вестника в едно чекмедже заедно с огризката от ябълката и започна да пише. Справи се адски бързо, макар и дебел. Господин Патмуй чукаше по машината, ама едва ли се получаваше нещо, понеже ръцете му бяха омотани с лентата, също както татко държи вълната, докато мама я навива на кълбо.
Татко се приближи до господина и му каза:
– Господине, жена ми и синчето ми минавали наблизо и решили да ме изненадат, та се отбиха насам.
После татко се обърна към нас и ни каза:
– Скъпа, Николà, да ви представя господин Мушбум.
Господин Мушбум се усмихна само с уста, ръкува се с мама, каза, че му е драго, погали ме по косата и ме попита дали се уча добре в училище и дали слушам. Нищо не спомена за чинии. После господин Мушбум погледна самолетчето, което държах в ръка, каза ми, че си имам хубаво самолетче, а него наистина си го биваше, самолетчето де. Само то се беше получило; останалите не, бях ги нахвърлял по пода.
Тогава господин Мушбум наистина се разкикоти, взе самолетчето, огледа го, спря да се кикоти и очите му станаха като твърдо сварените яйца, които мама приготвя, когато ходим на екскурзии.
– Ама това е договорът с Трипен! – извика господин Мушбум. – Утре сутринта Трипен трябва да дойде да го подпише!
Аз се разплаках, казах, че съм намерил листата на бюрото на господин Дюпарк и съм взел изписани, за да не хабя чиста хартия. Господин Мушбум се държа много мило, каза ми, че няма нищо, че господин Дюпарк и колегите му с най-голямо удоволствие ще съставят наново договора, дори да трябва да останат до късно тази вечер.
Когато си тръгнахме с мама, татко и неговите приятелчета работеха съвсем безшумно, а господин Мушбум се разхождаше между масите с ръце зад гърба, както правеше нашият възпитател Бульона, когато имахме контролно по аритметика.
Адски ми се иска да порасна бързо и да не ходя вече на училище, а да работя в някоя служба като моя татко!
Търсенето на индианци в парка, излетът с г-н Бледюр (без малко завършил трагично…за съседа!), фотоваканцията на приятелското семейство до Испания, агониите на бащата на Никола и останалите щуротии ще ви оставят без дъх от смях. На мен лично най-забавно ми бе попълването на кръстословица от самия Никола. Прочетете сами:
„Отначало всичко беше наред, бяха лесни думи. „Южноафриканска антилопа“ с четири букви: „теле“, разбира се. За „плавателен съд“ ясно, че беше „кораб“, ама като са правили кръстословицата, са се объркали и бяха сложили сума ти букви в повече. Написах ги по-разкрачени и така стана…“
Неразделна част от забавните текстове на Госини за Никола са и рисунките на Жан-Жак Семпе. Малките човечета, изпъстрили страниците на всяка от книгите за малкия палавник, допринасят за още по-голямото забавление за малки и големи. Затова, когато се потопите в света на Никола, не пропускайте да разглеждате и картинките – преживяването е още по-велико!