Любен Зидаров е изумителна личност. Не мисля, че някой може да приеме равнодушно неговия талант и продуктивност като художник и илюстратор. Поколения деца са израснали с картините му по приказки и класически произведения като „Островът на съкровищата“, „Той Сойер“, „Принцът и просякът“, „Андерсенови приказки“… Трудно бих изброила всички сфери, в които Зидаров продължава да работи, макар и в началото на 90-те си години. Ето какво сподели той за срещата си с комиксите и работата върху тях:
Спомняте ли си първия първия път, в който се срещнахте с комиксите?
Комикси видях за пръв път като дете. Сигурно съм бил на десет или дванадесет години. Някои от тогавашните ежедневници ги отпечатваха като подлистници на определени места в някоя от страниците. Това бяха изключително американски комикси от популярните тогава майстори на този вид истории – Александър Раймонд и Харолд Фостър. Но ние от авторите не се интересувахме, грабваха ни героичните подвизи на Детектив Х-9, Тарзан, Фляш Гордън. Даже в детските си игри подражавахме на тези герои, особено на детектива, който за нас беше образец на храбрец, страшилище за американските бандити. Харесвах италианските комикси на Рино Албертарели повече от журналните герои на Раймонд. Кит Карсон, Буфало Бил на Албертарели бяха по-близо да представата ми за комикс.
Кога започнахте да създавате комикси и защо? Какво ви вдъхнови да творите в тази сфера?
Започнах да рисувам комикси като ученик в гимназията, когато са появиха първите български вестничета, които ги печатаха – „Чуден свят“, „Илюстровано четиво“, „Седмична забава“ и още няколко. Те препечатваха от чужди издания, главно сръбски, където комиксът отдавна беше станал популярен. „Чуден свят“ и „Илюстровано четиво“ туриха началото на българския комикс, с което осъществиха мечтата на техния млад и амбициозен главен редактор. Той ме покани за сътрудник с талантливия мой колега Александър Денков и така влязох в спецификата на този жанр. За тези две издания темите ми бяха български народни приказки и кратки японски истории, които ми бяха трудни заради специфичния стил на японската тушова рисунка.
Какво отличава комикса от илюстрацията? Кое се създава по-трудно и защо? И необходими ли са специални умения на художника, за да може да твори комикси?
Всяко изкуство се създава трудно; няма лесни изкуства. Илюстрацията не е комикс, има друг периметър. Тя е визуален прочит на литературното произведение, трябва да влезе органично в психологическата субстанция на книгата, да бъде част от света на автора, на неговите мисли, а и на професионалното стилово третиране на съдържанието. Илюстрацията е общо произведение заедно със самата книга. Докато комиксът е своего рода статично кино. Водят го случките, приключенията, общата динамика, която го прави комикс. Той не може да внушава дълбоки емоционални изживявания, мъдри разсъждения или трагизъм, той е просто приключенски филм. Затова специфични за него са говорните балони във всеки кадър, които допринасят за динамика при четенето.
Преди години се бях заел да рисувам комикс по „Бен Хур“, под влияние на нашумелия тогава филм с Рамон Новаро. Увлякох се по диалога между двама от героите, който беше толкова дълъг, че нарисувах цели две страници разговор, като обръщах във всяка рисунка участниците ту в анфас, ту в профил, за да избегна скуката при четенето. И разбира се, накрая комикс не се получи.
Умения са необходими при всеки жанр. Става дума за спецификата на комикса, която го прави самостоятелно произведение със своя творческа посока. Това си има и своите добри, и своите по-посредствени страни. Моята представа за добър комикс не са традиционните захаросани герои от „класическия“ комикс, напращели от мускули, в красиви театрални пози. Не са и натуралистически изрисуваните кадри, които са по-скоро илюстрации за съзерцание, отколкото образи с водещо действие.
Кое беше най-голямото предизвикателство пред вас при създаването на комиксите?
Това са интересните неща в комикса, онези, които се случват в него и довеждат до финала и оценката за него.
Как подбирате темите/четивата, по които да създавате комикси?
Отговорът е до голяма степен продължение на онова, което вече казах. С философски анализи и покъртителни преживявания в тази жанр не бих се заел, защото няма да стане комикс, а роман в картини, което е нещо различно.
Защо се спряхте на „Островът на съкровищата“ и решихте да превърнете тъкмо това произведение в комикс?
Защото приключенският роман на Стивънсън навремето направо ме беше побъркал и не излизаше от главата ми години наред. А като прибавя и няколкото филма, които бях гледал, всичко това ме амбицира да направя и комикс, въпреки че вече два пъти бях илюстрирал книгата. А комикса го рисувах с прекъсвания в продължение на 40 години. И при всяко продължаване на работата по него виждах, че новото се различава от нарисуваното преди и на практика го започвах отново.
Имате ли любим комикс герой/поредица/автор?
Мисля, че е „Принц Валянт“ на Харолд Фостър.
На какво Ви научиха комиксите? Какви умения Ви помогнаха да развиете?
Умения не дължа на комиксите, но те внесоха разнообразие в многото жанрове, с които съм се занимавал.
Как бихте отговорили на твърденията, че комиксът не е литература/изкуство?
Комиксът не е литература, но е изкуство. Помня, че по времето на соца той беше спиран с наивния аргумент, че отвиквал на септемврийчетата от четенето. А истинският мотив си беше повече от ясен: „В Съветския съюз няма комикси“.
Разкажете ни някоя интересна случка от вашата практика, свързана с комиксите.
Комиксите са свързани с ранната ми дейност като илюстратор. От по-късните години е само „Островът на съкровищата“. Случка мога да нарека факта, че не можах да завърша „Бен Хур“, защото видях че не се получава, картинките бяха много слаби и още ги пазя като несполучлив младежки опит.
Смятате ли, че децата имат полза от четенето на комикси и ако да – защо?
Децата имат полза от четене на всичко. Лошото е само ако комиксите станат единственото им четиво поради това, че ще е по-бързо от прочитането на книга.