Сотир Гелев е познат на днешните деца като автор на историите за Илийчо и Август, илюстрирани от брат му Пенко (комикси: „Илийчо и Август“, „Илийчо, Август и седемте джуджета“, книга: „Илийчо, Август и Гергин“, изд. „Ентусиаст“). Порасналите деца обаче го познават и като автор на комикси от сп. „Дъга“, сценарист и режисьор.
Той прие предизвикателството ни да разкаже на участниците в „Читателска щафета 5: Патилански приключения“ повече за срещата си с комиксите, а неповторимото му чувство за хумор ще накара и вас да се усмихнете така, както направи с нас!
Представете се…
Казвам се Сотир Гелев и се занимавам с рисуване на комикси, писане на сценарии, режисиране на филми и още куп други неща: някои доста приятни, други – не толкова.
Обичахте ли да четете като дете? Ако да – коя беше любимата Ви книга/автор? Ако не – какво Ви накара да посегнете към книгите?
Много обичах да ми четат, а баща ми с удоволствие ми четеше всеки ден. Може би затова се научих да чета сам доста късно, към края на първи клас, воден от убеждението, че човек трябва да се научи да чете в училище, а не да си губи предварително времето, което може да използва за по-полезни неща.
Особено харесвах страшните истории, които в днешно време се считат неподходящи за деца. Една от лелите ми обожаваше да разказва такива истории, които бяха доста еднообразни, но задължително ужасяващи. Оттогава е и слабостта ми към всякакви приказки, легенди и митове.
Постоянно разглеждах и албуми с картини. Вкъщи имахме (и досега ги имаме) доста голяма библиотека. И досега я обогатяваме. Притежаваме няколко хиляди книги, но никой от нас не е колекционер. Просто ги купуваме за всеки случай. Да чета книги за мене винаги е било нещо естествено. Мразех да чета задължителните книги от училищните списъци и голяма част от тях и досега не съм прочел, а някои от наистина хубавите прочетох много по-късно. За да отбия номера в училище, прочитах внимателно няколко страници, които после цитирах с вещина и си докарвах добри оценки.
Чел съм много книги, които харесвах тогава, харесвам и сега. Обичам да ги препрочитам, понякога десетки пъти. Знаех „Пипи Дългото чорапче“ наизуст. Хващах се на бас с децата от махалата, че мога да довърша всяко произволно изречение от книгата и винаги печелех.
Спомняте ли си първия първия път, в който се срещнахте с комиксите?
В родния ми град никой от връстниците ми не притежаваше комикси, дори списание „Пиф“ не се появяваше. Бях виждал рисувани поредици в съветски детски списания, но не ми правеха особено впечатление. Аз бях доста голям, вече ученик в художественото училище, когато за пръв път се сблъсках с това явление и научих термина „комикс“. Дотолкова ми хареса, че замалко да ме изхвърлят от училище, заради един комиксов колаж вълху голям картон, с който си правех шеги с учителите ни. Очевидно шегите бяха неуместни за тях, но пък се издигнах в очите на съучениците си. До края на годината поведението ми беше оценено като „незадоволително“.
Кой е любимият Ви комикс герой/поредица/автор?
Нямам любими герои и автори, но непрекъснато откривам забележителни артисти, някои от които съм пропуснал в миналото, а други – съвременни. Въпреки, че ги харесвам, отношението ми е професионално и отделям значително време, за да ги изследвам.
На какво Ви научиха комиксите? Какви умения Ви помогнаха да развиете?
Като студент трябваше да работя, за да се издържам. Тогава се появи възможността да правя комикси за списание „Дъга“. Това беше свързано със сериозен ангажимент и срокове, които трябваше да съвместявам със следването. Трябваше да събирам информация, да разкадровам, да рисувам и да пиша сценарии. Научих се да планирам времето си, да научавам бързо неща, които все още не знам, да придобивам съзнателно умения и знания, като откривам и използвам различни източници и никога да не пренебрегвам чуждия опит, който може да ми спести много време в лутания и съмнения. Донякъде това ми помогна и в заниманията ми с игрално и анимационно кино, които сега са основната ми професия.
Защо според Вас съществува стереотипът, че комиксите са литература само за деца?
Това е сложен въпрос, който има социални и политически измерения. По подобен начин съществува и убеждението, че анимационните филми непременно са детски. Както много често се случва, липсата на информация за дадено явление довежда до неразбиране, което лесно се преодолява, като на него се гледа опростено и му се лепва етикет. Дори в зараждането си като вестникарска притурка в края на 19. век, съвременните комиксите не са били за деца, дори точно обратното.
Но от друга страна не може да се отрече, че комиксът като литературна форма е особено подходящ за деца. Съчетанието на рисунки и текст е забележителна комбинация, особено когато е работа на добри писатели и художници.
Как бихте отговорили на твърденията, че комиксът не е литература/изкуство?
Не знам кой го твърди, но мога да ви кажа, че това е някой необразован и тесногръд човек, често измъчван от стомашни неразположения.
Можем ли да обявим, че живописта не е изкуство, само защото има много хора, които си мислят че са художници и похабяват хиляди квадратни метри платно и тонове бои? Или че литературата не е изкуство, защото стотици графомани издават книгите си и препълват книжарниците с тях?
Като във всяко изкуство, истинските майстори са рядкост. За да се появи комикс, който е произведение на изкуството, трябва да се съчетае майсторски съчинена история с майсторски направени рисунки, а това е наистина трудно.
Неслучайно Итало Калвино казва, че най-забележителните литературни герои във френската следвоенна литература са Астерикс и Обеликс (герои на Рьоне Госини и Албер Юдерзо – бел. ред.).
Кога започнахте да създавате комикси и защо?
В Художествената гимназия за сценични изкуства в Пловдив всяка година правехме грандиозен Пролетен бал, който винаги беше тематичен. За един от тези балове с Илиян Шарков, съученик и приятел от съседния клас, нарисувахме комикси върху огромни картони от по няколко квадратни метра, с които покрихме стените на физкултурния салон. Аз нарисувах няколко картона, няколко той. Получиха се забавни комикси, всички се смяха, а балът беше страхотен, защото бяхме седемнайсетгодишни и момичетата бяха прекрасни.
Разкажете накратко как се създава комикс и кои са най-важните му елементи. Споделете някой съвет с младите ни читатели, които искат да създават комикси.
На първо място е идеята, идеята за историята и как ще изглежда нарисувана.
След това трябва да се напише сценарият. Добре е този, който пише, да е наясно какво прави.
Художникът започва работа по готовия сценарий, като събира информация за всичко, което трябва да изобрази – костюми, архитектура, техника, животни и пр. После създава героите. Добре е да се консултира и с писателя, който задължително има мнение по въпроса. След това разкадрова страниците, прави нещо като работна книга (някои го наричат сториборд, макар че е термин от киното). След това, най-накрая, започва да рисува илюстрациите, панел по панел. След като приключи с рисунките, рисува балоните за текста и написва текста (най-добрите го правят на ръка, калиграфски). Най-накрая се прави оцветяването (компютрите доста улесниха работата).
Ако сценарият е тъп, колкото и талантлив да е художникът, всичкият този труд ще отида напразно.
Когато комиксът е готов, остава да се намери издател, който ще издаде комикса и ще го разпространи успешно. Това е най-трудната част.
А съветът ми към младите хора, които искат да се занимават с комикси е следният: Зарежете тази неблагодарна работа овреме, че после ще съжалявате, но ще е късно! Учете право или поне стоматология!
Какво ви вдъхнови да напишете сценария на най-новия комикс, който брат ви Пенко Гелев рисува в момента?
Заглавието му е „Флорентински нощи“. Вдъхнови ме повестта на Хайнрих Хайне със същото заглавие, която прочетох в края на миналата година. Това е романтичен разказ за млад мъж, който е преживял странна случка в детството си и се влюбил в мраморната статуя на древногръцка богиня. Целият живот на този млад човек е белязан от това събитие и той, неспособен да се влюби в истинска жена, се отдава на изкуството. Тази история е мрачна, донякъде мистична, но повдига интересни въпроси за същността на любовта и изкуството, за влиянието на любовта върху изкуството и за това дали изкуството може да ни помогне да разберем любовта.
Разбира се, сценарият доста се отдалечи от повестта на Хайне, което е неизбежно, защото най-малкото е написан почти двеста години по-късно.
Посочете 3 причини децата да четат комикси.
Първо: Историите не са много дълги и почти винаги са много забавни.
Второ: В комиксите няма досадни описания, а почти само пряка реч. Художникът е прочел описанията и ги е нарисувал. Някои са така хубаво нарисувани, че можем да разглеждаме рисунките с часове. Понякога подробностите, родени от фантазията на художника, са такива, че на никой писател няма да му хрумне да ги опише.
Трето: По комикси лесно се учат чужди езици, защото рисунките ни показват ситуациите, в които се намират героите и можем да отгатнем за какво става дума в разговорите, дори когато има непознати думи. А непознатите думи и изрази лесно се запаметяват, защото са свързани с конкретна случка.
Мога да изброя още трийсет и три причини…
Как ще се съревновават комиксите с технологичните начини за забавление/учене?
Изобщо няма да се съревновават. Ще съществуват паралелно и ще се обогатяват взаимно. Както стана с театъра и киното, с киното и телевизията, с кожените обувки и маратонките…
–
Не пропускайте да научите повече по темата за комиксите – кратка история и традициите в България. Разберете как да четете комиксите в 6 лесни стъпки и прочетете интервюто ни с Любен Зидаров.
Pingback: Пенко Гелев и връзката му с комиксите: от детството до професионалното поприще – Читателска щафета